Уморих се

Уморих се да прося внимание,

от близък да бъда обичан... между другото,

Уморих се от празните приказки , пустите погледи...

От разпилени, лишени от чувство дела.

Накъдето ми видят очите- все празнота,

Накъдето се взира душата ми – пак пустота.

Уморих се да пълня мечтите на другите,

И сам да оставям без капка мечта...

Къде са сърцата ви- питам аз най- напред,

А отговор няма – кухи са те май – отвред.

Уморих се да бъда обичан от Личности,

А копнея да бъда любен ей тъй просто – от Душите им...

Уморих се от минало, от бъдеще, очакване ....

Мига си изгубя ли – живота ми- няма го...

Само илюзия, че жив съм... прокрадва се...

Човек изгубим ли . . . себе си пак откриваме, изгубени...

Душа изгубим ли – себе си отново затриваме

За човека до нас да тъжиме – безмислено е...

Ако той безотговорен е към душата си...

Личността ни обича за себе си...

Душата ни- себе си във другите...

Затова – не ме обичайте,

когато сте сте чужди с душите Си.

Уморих се от това...

Уморих се от хорската обич,

Заслепена от личната страст...

Затова ще отворя вратата си

- моята точка в сърцето ми...,

Откъдето безкрайно и винаги

Бликала е Онази извечната,

Онази - далечната,

неописуемо безкрайната,

Животворящата ...

и във мене посятата, Пълноводната

- Светлина и Любов...

За да ви удавя в пълноводието си,

И изпълня кухината в сърцето ви...

О това умора няма – защото мен вече ме няма,

Удавен съм в собствения си извор...

Аз съм самия извор, а пълнводието

ме е направило Жив...

Затова с любов ще ви удавя...

Извора ви ще препълня- в Живот да преливате....

Веселчун