Уморих се да прося внимание,
от близък да бъда обичан... между другото,
Уморих се от празните приказки , пустите погледи...
От разпилени, лишени от чувство дела.
Накъдето ми видят очите- все празнота,
Накъдето се взира душата ми – пак пустота.
Уморих се да пълня мечтите на другите,
И сам да оставям без капка мечта...
Къде са сърцата ви- питам аз най- напред,
А отговор няма – кухи са те май – отвред.
Уморих се да бъда обичан от Личности,
А копнея да бъда любен ей тъй просто – от Душите им...
Уморих се от минало, от бъдеще, очакване ....
Мига си изгубя ли – живота ми- няма го...
Само илюзия, че жив съм... прокрадва се...
Човек изгубим ли . . . себе си пак откриваме, изгубени...
Душа изгубим ли – себе си отново затриваме
За човека до нас да тъжиме – безмислено е...
Ако той безотговорен е към душата си...
Личността ни обича за себе си...
Душата ни- себе си във другите...
Затова – не ме обичайте,
когато сте сте чужди с душите Си.
Уморих се от това...
Уморих се от хорската обич,
Заслепена от личната страст...
Затова ще отворя вратата си
- моята точка в сърцето ми...,
Откъдето безкрайно и винаги
Бликала е Онази извечната,
Онази - далечната,
неописуемо безкрайната,
Животворящата ...
и във мене посятата, Пълноводната
- Светлина и Любов...
За да ви удавя в пълноводието си,
И изпълня кухината в сърцето ви...
О това умора няма – защото мен вече ме няма,
Удавен съм в собствения си извор...
Аз съм самия извор, а пълнводието
ме е направило Жив...
Затова с любов ще ви удавя...
Извора ви ще препълня- в Живот да преливате....
Веселчун
