Живеем тази физическа наслада, която хората наричат любов, и ние даже така й викаме, ама само за пред хората
Караш ме да... и това е достатъчно
Ръцете ти са единственото нещо, което не мога да спра да си представям. На рипийт са ми, на стерео са ми. Правят ми музика 24/7. Мокра и топла, музика на стари банди, на блусари в Алабама, на циганки по полето, на рапъри в криза. Ръцете ти са единственото нещо, което бих си взела за спомен, преди да си тръгна, облечена. Харесвам неравностите и раните, драскотините, целувките от онези глупости, които си правил и са ти оставяли белези. Ръцете ти ме карат да се разтичам като сладолед по бузата, като ледче в устата, като екс на езика. И тялото ти искам. Вземи и погледа и нищо повече не трябва.
Ние живеем тази физическа наслада, която хората наричат любов, и ние даже така й викаме, ама само за пред хората.
И аз, и ти знаем, че не се обичаме, че ни е смешно дори да го изричаме. Ние имаме нужда единствено да се чувстваме, дълбоко и наистина. Голи в банята, на масата в хола, в кухнята и следобед на балкона. Нямаме угризения, че просто се чукаме, че единственото нещо, което искаме, е да свалим тези ужасни дрехи и всеки път преди да отключиш вратата, аз знам, че влизането е единственото нещо, което ни събира на прага на тази ужасна квартира. На входа на някоя съблекалня в мола, на вилата на вашите, докато поливаме цветята на съседката с бялата котка, в парка, в колата, на Луната.
Не съм сигурна, че помня името ти, а ти моето? Знам обаче перфектно как се разкопчава коланът ти, колко е сладък езикът ти с вкус на къпини и сладко от малини, знам и как ухае парфюмът ти. Знам и онази бялата тениска, с която се разхождам гола до банята, знам и цветовете на всичките ти калъфки, имената на повечето ти възглавници и че лампата над бюрото не работи. Знам, че пием кафето си на метър разстояние, за да изпушим поне по една цигара като хората, без да те искам, без да ме искаш. Поне за малко да подишаме, да си починем, преди да си вземеш седмица отпуск, защото кризираш без краката ми, без извивката на гърба ми, без твоите места по мен.
Защото не можеш да си представиш да ходиш и обядваш с колеги, да се движиш и да работиш, когато аз съм гола в някой краен квартал, разкрачила се над таблата на леглото, слушайки вехти банди и чакайки да отключиш вратата.
А хората отчаяно искат да му сложим име. Да му сложат име. Искат да си обяснят, че сигурно ти си богат, а аз имам нужда от средства, че сигурно аз съм те вързала с нещо, че най-вероятно сме се влюбили като малки деца. Че е логично да чакаме бебета, да строим къща, да се наричаме „мило“, да ми купуваш мечета и близалки, сърца и рокли. Защото трябва да е ясно! Какви са тези двойки без определение, без етикет, без конкретика? Единственото конкретно този следобед беше ТИ целият в мен и по-конкретно, дълбоко любовно обяснение не знам да съм чувала. Но на бабката от партера не й стана ясно дали ме обичаш? Да крещим, докато ме събличаш, за да разбере тя и всички, че не е нужно.
Наистина не е необходимо да се лее обич под краката ни, когато цялата вселена е в леглото ни.
И закуската е сладка и грам не ми пука дали си ми я купил, дали колата ти е сива, дали майка ти се казва Ива. И не ме интересува, че се правим на възпитани, докато ми отваряш вратата, за да може хората да си помислят, че си ме ухажвал дълго, че си изкупил цветята от жените на Попа, че си ме водил на вечеря и после си ми говорил. Няма да е уместно да споделим, че веднага легнах в леглото ти, че не бяха нужни месеци, за да шепна в ухото ти. И колко е възпитано, че ми пускаш ръка под масата, докато разказваш на приятелите ти, че работя приятна работа и си измисляш коя зодия съм. Докато си заминаваме, докато пак си представяме, че ще легнем в онази сладост, в този капан, в това небе от звезди, които пъшкат „ах“, които шепнат „ох“ и „пак“. И докато гасим светлините и ти духаш свещите, докато си говорим как пак сме забравили да платим тока, докато ме събличаш, докато те събличам си мисля кои сме, за да кажем, че физическата любов не е наистина. Че „обичам те“ върви с „обърни се“, а аз се обръщам и те моля да се извиниш. Понякога думите могат да бъдат по-мръсни от телата. А аз нямам нужда от оправдания, за да кажа „искам те“ и това да е достатъчно за всичко.
- благодарение на Анна-Мария Николаева
