Според митовете и легендите първоначалната идея за сродната душа е, че в някой момент от историята на света човекът — буквално или метафорично, е бил подложен на разполовяване. Накратко казано, някога човешката душа била цяла и завършена, но впоследствие по някакъв начин се е разделила на две или повече части. Оттогава всеки човек се чувства непълноценен и се мъчи да постигне завършеност, като намери другата си половинка.
Според древногръцкия философ Платон (около 427-347 г. пр.н.е.) хората вечно търсят половинката си, след като някога Зевс ги е разделил на две. В „Симпозиум", един от най-известните си диалози, философът заявява, че отначало човекът е бил доста по-различен от сега. Имало три вида човешки същества: мъже, жени и двуполови. Всяко същество имало по четири крака, четири ръце, две лица, чети¬ри уши и два полови органа.
Явно в даден момент след сътворението хората станали твърде самонадеяни и започнали да се питат дали не могат да заемат мястото на боговете, някои дори правели планове да се изкачат при тях и да ги прогонят. Идеята предизвикала голяма суматоха в небесните селения и всичките им обитатели започнали да обсъждат със Зевс какво трябва да се направи. Лесно можели да унищожат човечеството, но без него биха се лишили от жертвоприношенията, които толкова им харесвали.
Накрая на Гръмовержеца му хрумнало да разрежат човеците на две. Така не само силата им щяла да намалее наполовина, но броят им да се удвои и бо¬говете щели да получават още повече дарове и почит. Всички небесни обитатели приели този план с голя¬мо въодушевление. Хората били разполовени, в резултат на което се получили нови същества с по две ръце, два крака, едно лице, две уши и един полов орган. Освен това, за да не могат да изместят боговете, Зевс им вдъхнал непреодолим копнеж към друга¬та им половина. За да им даде някаква утеха, той им позволил да имат сношения, по време на които да са едно цяло. Съществата, които дотогава били с по два мъжки полови органа, щели вечно да търсят други мъже, за да се съединяват с тях. Онези с по два женски органа щели да намират утеха само в обятията на други жени. Съответно бившите двуполови щели да търсят половинката си измежду хората от другия пол, с което да възпроизвеждат човешкия род.
Макар че Платоновият мистичен разказ вероятно за мнозина звучи като пълна измишльотина, той не е уникален. Подобна идея съществува и в юдео-християнството, описана е в Стария завет. Според първа глава от Битие, на шестия ден от сътворението Бог създава същество „...по Своя образ... мъж и жена ги създаде" (Битие 1:27). Изглежда, Божието творение по произход е двуполово и съдържа субстанцията на духа. Не само се казва, че това творение е по Божи образ (дух), но и че след седмия ден от сътворението (когато си почивал) Бог изведнъж осъзнал, че „нямаше човек, който да обработва земята" . Решил да направи Своето творение-дух „жива душа" , като вдъхне в ноздрите му дъха на живота и така Адам започнал съществуването си в материалния свят. Сетне, понеже не искал човекът да бъде сам, Бог взел от него едно ребро и му направил другарка:
„Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа; и взе едно от ребрата му и изпълни мястото му с плът.
И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека..."
В Новия завет Исус напомня на фарисеите, че отначало при сътворението Бог ги е направил „мъжко и женско... Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът... Така, щото не са вече двама, а една плът" (Матея 19:4-6).
Също както в историята на Платон, първоначално човекът е създаден цял, но бил разделен със сътворяването на жената. Това кара някои да мислят, че човешкото същество е несъвършено и може да открие някакъв смисъл в съществуването си — буквален или психологически, само като се слее в любов, връзка или брак.
Освен в Стария завет, в равинската литература съществуват още няколко разказа за сътворението на мъжете и жените. В Мидраш се казва, че отначало Бог е създал Адам „с две лица", но после решил да го разреже на две и се получили женско и мъжко същество. Другаде се твърди, че при създаването си Адам бил двуполов. Подобна идея се открива в индуизма — универсалната душа осъзнава себе си, приисква й е да има другар и затова създава мъжа и жената от собственото си същество:
„В началото бил само Азът под формата на човек. Огледал се той и не видял друго, освен себе си... Но не сетил радост. Замислил се. Бил твърде голям като мъж и жена едновременно. Затова се разделил на две и така се получили съпруг и съпруга".
Тъй като Изтокът и Западът възприемат цялото като обединение на мъжкия и женския полюс, ян и ин, анима и анимус, мнозина поддържат тезата, че човешката душа поначало е двуполова и в някой момент ще се върне в това си състояние. Независимо от произхода на тази идея за еднократно разделяне на човешките същества, очевидно се смята, че лична¬та цялостност се постига само чрез връзка с външни индивиди.
Може би най-старият писмен документ за сродните души е на около 5000 години — това е легендата за египетските богове Озирис и Изида. В нея се говори за вечната любов между мъжкото и женското божество, които са едновременно брат и сестра и съпруг и съпруга. Предопределени да бъдат заедно, Озирис и Изида започват своята връзка още в майчината утроба, където са заченати заедно и излизат на бял свят като близнаци. Обичат се от самото си раждане. Тяхната любов е толкова силна и чиста, че дори смъртта не може да потуши чувствата им и да ги раз¬дели.
Озирис бива отвлечен и убит от своя завистлив брат Сет. Въпреки смъртта на своя съпруг, Изида успява да се слее с духа му и зачева детето-бог Хор. Това още повече вбесява Сет и той насича трупа на брат си на четиринадесет парчета. Макар и съсипана от скръб, Изида показва вечната си любов, като обикаля страната, събира парчетата, сглобява ги и съпругът й оживява. Нейната неугасваща вярност поддържа връзката им жива. За египтяните Изида е богинята на плодородието и майчинството, Озирис е богът на смъртта, а тяхното дете Хор е бог на слънцето и небето.
През цялата история човешкият стремеж към цялост е претворяван в митове, приказки и легенди. Това е завладяващата история за принца, който търси момичето със стъклената пантофка в „Пепеляшка". Това е съвършената целувка, която съживява всичко в „Спящата красавица". Това е любовта на красавицата, която преобразява звяра. Това е легендата за жабока-принц; нуждата на ромеовците да бъдат със своите жулиети; стрелите на Купидон, които отклоняват човека от пътя му. Тези приказки напомнят, че у самотния човек има нещо незавършено и в един момент откриваме, че всички се стремим да постигнем цялост.
Едгар Кейси за сродните души
Кевин Дж. Тодеши
