Показват се публикациите с етикет копнеж. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет копнеж. Показване на всички публикации

27.06.2017 г.

Караш ме да... и това е достатъчно

Караш ме да... и това е достатъчно
 
Живеем тази физическа наслада, която хората наричат любов, и ние даже така й викаме, ама само за пред хората


Караш ме да... и това е достатъчно
Ръцете ти са единственото нещо, което не мога да спра да си представям. На рипийт са ми, на стерео са ми. Правят ми музика 24/7. Мокра и топла, музика на стари банди, на блусари в Алабама, на циганки по полето, на рапъри в криза. Ръцете ти са единственото нещо, което бих си взела за спомен, преди да си тръгна, облечена. Харесвам неравностите и раните, драскотините, целувките от онези глупости, които си правил и са ти оставяли белези. Ръцете ти ме карат да се разтичам като сладолед по бузата, като ледче в устата, като екс на езика. И тялото ти искам. Вземи и погледа и нищо повече не трябва.

Ние живеем тази физическа наслада, която хората наричат любов, и ние даже така й викаме, ама само за пред хората.
И аз, и ти знаем, че не се обичаме, че ни е смешно дори да го изричаме. Ние имаме нужда единствено да се чувстваме, дълбоко и наистина. Голи в банята, на масата в хола, в кухнята и следобед на балкона. Нямаме угризения, че просто се чукаме, че единственото нещо, което искаме, е да свалим тези ужасни дрехи и всеки път преди да отключиш вратата, аз знам, че влизането е единственото нещо, което ни събира на прага на тази ужасна квартира. На входа на някоя съблекалня в мола, на вилата на вашите, докато поливаме цветята на съседката с бялата котка, в парка, в колата, на Луната.

Не съм сигурна, че помня името ти, а ти моето? Знам обаче перфектно как се разкопчава коланът ти, колко е сладък езикът ти с вкус на къпини и сладко от малини, знам и как ухае парфюмът ти. Знам и онази бялата тениска, с която се разхождам гола до банята, знам и цветовете на всичките ти калъфки, имената на повечето ти възглавници и че лампата над бюрото не работи. Знам, че пием кафето си на метър разстояние, за да изпушим поне по една цигара като хората, без да те искам, без да ме искаш. Поне за малко да подишаме, да си починем, преди да си вземеш седмица отпуск, защото кризираш без краката ми, без извивката на гърба ми, без твоите места по мен.

Защото не можеш да си представиш да ходиш и обядваш с колеги, да се движиш и да работиш, когато аз съм гола в някой краен квартал, разкрачила се над таблата на леглото, слушайки вехти банди и чакайки да отключиш вратата.
А хората отчаяно искат да му сложим име. Да му сложат име. Искат да си обяснят, че сигурно ти си богат, а аз имам нужда от средства, че сигурно аз съм те вързала с нещо, че най-вероятно сме се влюбили като малки деца. Че е логично да чакаме бебета, да строим къща, да се наричаме „мило“, да ми купуваш мечета и близалки, сърца и рокли. Защото трябва да е ясно! Какви са тези двойки без определение, без етикет, без конкретика? Единственото конкретно този следобед беше ТИ целият в мен и по-конкретно, дълбоко любовно обяснение не знам да съм чувала. Но на бабката от партера не й стана ясно дали ме обичаш? Да крещим, докато ме събличаш, за да разбере тя и всички, че не е нужно.

Наистина не е необходимо да се лее обич под краката ни, когато цялата вселена е в леглото ни.
И закуската е сладка и грам не ми пука дали си ми я купил, дали колата ти е сива, дали майка ти се казва Ива. И не ме интересува, че се правим на възпитани, докато ми отваряш вратата, за да може хората да си помислят, че си ме ухажвал дълго, че си изкупил цветята от жените на Попа, че си ме водил на вечеря и после си ми говорил. Няма да е уместно да споделим, че веднага легнах в леглото ти, че не бяха нужни месеци, за да шепна в ухото ти. И колко е възпитано, че ми пускаш ръка под масата, докато разказваш на приятелите ти, че работя приятна работа и си измисляш коя зодия съм. Докато си заминаваме, докато пак си представяме, че ще легнем в онази сладост, в този капан, в това небе от звезди, които пъшкат „ах“, които шепнат „ох“ и „пак“. И докато гасим светлините и ти духаш свещите, докато си говорим как пак сме забравили да платим тока, докато ме събличаш, докато те събличам си мисля кои сме, за да кажем, че физическата любов не е наистина. Че „обичам те“ върви с „обърни се“, а аз се обръщам и те моля да се извиниш. Понякога думите могат да бъдат по-мръсни от телата. А аз нямам нужда от оправдания, за да кажа „искам те“ и това да е достатъчно за всичко.

- благодарение на Анна-Мария Николаева

15.02.2010 г.

Има обаче такава любов

Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не и подаде ръка.

Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване.

Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване...

Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето... Много често за винаги...

Има обаче такава любов,
която, независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива, за да те възкреси или да те погуби завинаги.
Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш.
Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано...
Когато се случи, ти просто знаеш, че това е Тя...
Знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз; знаеш, че нищо няма да е както преди...
Знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия...

Това е Истинската любов!

26.12.2009 г.

Копнеж по "НИЕ"


Трудно ми е да те пусна,
Но ще те пусна защото виждам
как копнееш да не си тук.


Забравих вече, че не издържаше
Да си там където вечно си била,
За да си дори и за кратко тук.


Няма значиние дали обичаме,
Важното е да сме там където копнеем.
Там където е мисълта ни.


Не се сърди, но ще те изоставя,
Когато си тук, а мисълта ти е там.
Не за друго, а защото е безмислено да си тук.


Знам зовът те отвсякъде, дърпат те, искат те.
Само аз си мълча и не разкъсвам душата ти.
И те оставям отново да си там, а не тук.


Какво ми струва ли? Нищо...
От мен са яли и са късали, затова нищо ....
Нищо почти не е останало.. само един пламък


Само пламъкът ми не е ядлив...
Само той нищо не струва за плътоядците...
Затова тук има само огън, жар...


Тук можеш или да изгориш
Или да се запалиш и светиш.
Там можеш д а бъдеш само разкъсвана.


Но ще те пусна , защото все още
Предпочиташ да си разкъсвана там,
Отколкото да пламтиш тук.


Не знам може би там предпочиташ да гориш,
Може бе вече пламъкът тук не ти е нужен,
Понеже си имаш вече собствен.


А може би аз съм само една клечка,
Бурно пламнала в началото и срещнала
Твоите дълго трупани съчки, от там.


Защо ти е клечката повече....
Затова ще те пусна, защото вече гориш и сама...
И може би дириш сега съчки някъде отдавна струпани...


Знам че си и объркана и че трудно си тръгваш от тук,
Но нищо не може да се направи – човек отива там
Където най силно копнее... не че не си копняла нявга за тук.


Макар да ми е трудно и макар да умирам,
Пак ще те пусна ... там ..някъде.
Дори вече не искам да знам и къде...


Вече се научих да чета в очите ти,
На къде сочи копнежът ти...
И толкова ... Не сърди ...


Но ще те изоставя да следваш копнежа си.
Защото виждам как копнееш
да си повече там и по малко тук.


Всъщност тук отдавна вече го няма за теб.
Просто от време на време трябва да имаш
Място където да изябагаш от там.


Но мила.. не ти ли казах че всичко това е безмислено
И, че не можеш избяга от себе си...
И, че няма тук, няма и там...


И че копнежът те кара да бъдеш истински себе си.
И че ти си истински там където е мъсълта ти.
А мисълта ти малко е тук...


Тук е и винаги е било НИЕ.




Веселчун



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...