Любовта е егоизъм ?!

Прочетох някъде, че любовта била споделен егоизъм. Вероятно е така - двама души с обща страст един към друг и необходимост да съпреживяват всичко.

Да допуснеш някого в своя свят и да споделиш най-тайните си мисли, странности и дефекти – това е голямо предизвикателство. Любовта е безпощадно жадна за нежност, страст и самозабрава. Любовта е егоизъм да обичаш някого въпреки забраните и логиката. Да забравиш себе си и правилата на другите. Да се бориш, да искаш да се доближиш безкрайно близко. Това е смелостта да се довериш, да повериш сърцето си на друг. Това е рискът да действаш, въпреки опасността да те наранят, а не да чакаш да ти предложат безопасен изход.

 Любовта е разрушителна и опасна, и болезнена, и често безсмислена. Но любовта е опияняващо нежна и сладка като синя нощ. Завладяваща и чувствена като пролетно очакване. Беззащитна и ранима като полъх на цветя. И си отива, когато не я пазиш и желаеш повече от разумното желание да постъпваш правилно и да бъдеш защитен. И се разсипва на хиляди парченца, когато я обидиш с безразличие. Никой не е защитен от любовта, а тя e само една илюзия.

 Може би най-голямата обида за една любов е да я определиш с думите „не си ми безразлична” – те добавят към магическата смес прах от съмнение, листенце страх, клонка отдръпване, кожа от лицемерие. Ако търсите магия за убиване на любовта, използвайте тези думи – при това звучи така съвременно и умиротворително. Но просто за секунди разбива на прах един паралелен свят на емоции и близост. Като да унищожиш галактика – толкова мега-космически, страхливи, безлични думички – най-стандартните на света.

 Съвременната черна магия – отдръпването, отчуждението. Е, тогава вече остава само егоизъм – но не взаимният - на любовта, а този – на двамата отбраняващи се хора, скрити зад своите страхове и самота. 

Любовта е магията в този свят - нещо, в което може би не вярваме, но което винаги очакваме. Любовта прави света вълшебно място, по-безопасно, където те очакват чудесни неща и някой специален човек, който ще те прегърне. Но не само "ти" или само "аз", а едно омагьосано "ние" - това прави света вълшебен. Поотделно сме самотни, тъжни ти и аз. Не сме прегърнати човечета, оплетени със сребърните нишки на онова нелогично и много нежно чувство. Не сме поръсени от вълшебен прашец на споделени емоции, погледи и ласки. 

Ти и аз - не можем да летим. Но "ние" заедно -можем. Ти ме караш да бъда различна, защото ме обичаш. Правя особени неща, защото виждам възхищение в очите ти. Топлината ти ме прави друга, по-истинска. Ти се промени заради мен. Аз ставам такава заради теб. Ти сътвори вълшебница и аз те омагьосах. Такава е невъзможната логика или липсата на логика на онова чувство, което от двама прави едно цяло. Искам да съм твоята нелогична мечта, която се сбъдва! Обичай ме! 

Ако наистина бях магьосница, щях да направя красива бяла магия - когато любовта се появи между двама, нищо да не може да я унищожи. И никой да не заплашва нейната сила и вечност. Никой да не се съмнява и разочарова. Другите хора ще са просто фон на съвършеното съзвучие на две души. Сред тълпата ще търсим само една усмивка и ще потъваме само в един поглед. Никога няма да тъгуваме, защото няма да има раздяла. 

Подаряваш душата си и получаваш една душа - напълно и докрай. И ще напускаме живота заедно - в един миг и в едно издихание. Двете половинки на едно цяло! Бяла магия! Но не съм магьосница, а просто непостоянна, нетърпелива, непокорна, неспокойна, незащитена, нереалистка ... просто жена - бих дала 10 години от живота си, за да видя любовта точно такава - да защитя бялата магия от черната!

Мария Димитрова